Волфрамът е открит през 1781 г. от шведския химик Шьолер. До началото на 20-ти век, поради развитието на редица приложения, като първото изложение на бързорежеща стомана с волфрам като легиращ елемент и електрическата крушка, изработена от волфрамова жица на Световното изложение в Париж през 1900 г., и разработването на синтерован циментиран карбид на базата на волфрамов карбид през 1927-1928, волфрамовата металургична индустрия започва да се ражда и развива.
За да отговори на нарастващите изисквания за качество на потребителите за волфрамови продукти, да намали разходите и да намали замърсяването на околната среда, технологията на волфрамовата металургия постигна голям напредък и новата усъвършенствана технология напълно замени традиционната технология. Тя се изразява основно в следните аспекти:
По отношение на разлагането на волфрамови минерални суровини, ранният индустриализиран метод за готвене чрез пресоване на сода се е развил в обща технология, която може не само да обработва шеелитов концентрат, нискокачествена шеелитова руда със средно съдържание, но също така и черно-бяла волфрамова смесена руда , и въз основа на теоретични изследвания, методът за разлагане на NaOH (натриев хидроксид) се разви от концентрат на волфрамит с ниско съдържание на калций до обща технология, която може да обработва различни минерални суровини от волфрам, включително концентрат от шеелит и огнеупорна волфрамова руда. Разбира се, с развитието, традиционните методи с ниска ефективност и сериозно замърсяване на околната среда, като топене на NaOH, синтероване на сода и разлагане на солна киселина, бяха постепенно премахнати. В същото време той също така намалява изискванията за обработка на минерали и значително подобрява степента на използване на ресурсите.